Някъде далече

* * *

Самата мисъл, че те има някъде,
ме прави щастлива,
напук на завистливия вятър,
напук на всички въпроси,
на страхове и подозрения,
и реалното усещане по стъпките боси
от острите житейски настроения.
Самата мисъл, че те има някъде,
дълбае в плътта ми капчици -
белег за урагани,
слънчево зайче в окото на огледалото -
забодено пълнолуние -
протяга в душата на бурята
нащърбени удивителни.
За мълчанието на думите,
отгледали наивност,
плащам с продрани викове,
стърже в очите ми прашинка,
отвяна от твърдата гръд
на нивата,
дето пося и замина.
остана ми семето,
едрее под сухата пазва
сърцето му,
плевели му разказват
за тревистата лудост,
дето сетивата ми пръсна
и съм само ръце,
с които да те обичам.
Отмъщенитео на вятъра
в косите ми срича.
Самата мисъл, че те има някъде,
къде и така не зная,
съшива от чувствата ми пътека пясъчна
все към теб, все към теб...
До безкрая.

Мариана Дафчева






Далече

В този свят на неизвестност
далече от живота на духа,
объркани мечти, дела в смут
понесоха се на война
със сиянието на дъгата,
озарена от небесната съдба...

Там, далече някъде в нощта
на живот, объркан от греха,
пътува моята душа съвсем
сама – тя броди сред океана
на смъртта и вика ме безспир:
–Къде си ти? Изгубих се, ела!

Вик злокобен се понесе,
Измъкнаха се твари бедни
в нищета, за да заглушат
гласа на моята душа...
И те шептят:
- Тук няма никой!
Всички сме в калта тръгнали
и в пиршеството на смъртта...

Прониза ме студът и сърцето
ми замря...останала без сили,
и без лъча, сведох аз глава,
но със затворени очи започнах
да броя: едно, две, три...
докато изгрее светлина...

Спусната дъга от небесната съдба
ми постла пътека в нощта...
В сияйна нощ без страх от самота
тръгнах сам-сама в света,
търсех да открия своята душа...

Там в далечината възглас долетя:
– Чакам те,ела! Очаквах таз война
да спре.Очаквах светлина
след дълга битка на победа
в живота, победил страха!

По пътеката постлана на
небесната съдба две сърца
събрани с вълнение, откриха
единството на своята душа...

Румяна Русева