от Румяна Русева
Тук е светло и приятно. Усещам стъпки зад гърба си – някой се приближава, но аз не виждам никого. Унесена съм, седнала на стола до масата. Да се обърна ли? Не, няма да видя никого. Вратата е затворена и никой не е влязъл. Просто го усещам. Не, струва ми се, че го виждам. Светла, стройна фигура на мъж застава до мен. Сякаш се навежда.
-Здравей! Как си? Мисля, че те познавам. Много ми е приятно.Няма ли да седнеш? - всъщност разговаряме телепатически.
Той кима утвърдително, но продължава да стои. Чувствам го като добър приятел. Не се страхувам.
„ Няма да седна”. Има в него нещо меко и приятно в излъчването му, макар че е светъл тип. Доброжелателен е. „ Кой си ти? „ „ Аз съм тук, за да те пазя." – сякаш ми говори. Смешно, той да ме пази ? От какво? И как ли? Но поради заниманията си с медитация започнах да улавям трептения и вибрации от други светове. „ Можеш ли да се досетиш, кой съм?" " Предполагам, че не би могла.” Така е помислих си само „ абсурд! Откъде да зная. Наистина, кой си ти?” Този дух ми се усмихва приятелски. И започвам да разбирам...” Lсе пак припомни ми ? Какво ще кажеш да си побъбрим. Не ми се играе на криеница. Хм, да не излезе, че те познавам отдавна. То спомените от минали животи нямат край...” Той продължава да се усмихва приятелски, лъчезарно, а дрехите му като нашите – съвременни. Облечен е в син пуловер, сива риза и сив панталон. Но не мога да го докосна. Не чувствам и нужда. Достатъчно е да усещам присъствието му. "Какво правиш тук?" – питам го. „ Ами опитвам се да те предпазя” и отново загадъчно ми се усмихна. Очите му са сини, а погледът топъл. Мисля, че започвам да се сещам. Да, струва ми се, че съм виждала този човек някъде. С този син пуловер и спортно телодложение. Сега вече е седнал срещу мен и ме гледа, някак особено. Мисля, че съм го виждала. Така, така още малко и ще кажа, че ми напомня на онези, в които се бях увличала от онези юношески романтични увлечения, а те си останаха платонически.А после щом човек беше вече опорочен и изморен любовта нямаше сили да разцъфти сред буренясалите тръни в душите ни. Имаше нещо особено в излъчването му. Наистина откъде ми дойде прилика? Но аз все се разминавах – всъщност, не знам дали не съм се спасявала по някакъв начин от бъдещата разруха на чувствата. Ето, че аз знаех отговора. Но се обърнах към него безпомощна. „ Защо е всичко това? „ И той ме разбра. „ Не, разбираш , защото е поради спомена." И гласът му става хрипкав, а после заглъхва. Не иска повече да говори. „ Не зная.. – все пак долавям – трудно ми беше да намеря подходящия. Беше ми тясно. Понякога се задушавах. Търсех себе си, този , който да ме приеме добре. Без мен те не можеха да те достигнат, нито пък ти да ги приемеш безрезервно.. Но днешното поколение не е като нашето. ..” Аз кимнах. „ Вярно, аз също се измъчвах объркана. С тези непрекъснати болки в главата и това напрежение. Да, нямаше кой да ме обича. Но ти искаше да намериш такъв, нали? „
„ Точно така.”– кимна ми на свой ред. „ Аз търся своята любима. Няма да се успокоя докато не я намеря.” Аз пък се смутих за миг. „ Да не би аз да съм заедно с нея едно цяло? А, мисля, че разбирам. Тъй като ти си дух, аз не мога да се омъжа за теб. Ти си ми просто приятел. Но жената, което е с мен е твоята духовна половинка.” „ Браво! „ – отново ми се усмихна на моята досетливост. „ Значи искаш да ме направиш щастлива заради твоята любов към нея?” „ Точно така”. „ А как ? Аз не искам вече да търся никого. Омръзна ми и не виждам смисъл. Искам да си почина.” Той ме поглежда изпитателно и скръства ръце на гърдите си. Очите му хитро и закачливо се присвиват. Сега виждам, че не сте толкова млад. Може би около четирдесетгодишен.” Ами много просто. Трябва да се намери оня, с когото да се обединя.” Аз стреснато го погледнах. „ Нали току-що Ви казах, че вече не искам да се срещам с никой. Защо ще ме набутвате пак някъде.” Образът стана тъжен. Но после ми се усмихна на моята наивност и невежество. Отдели си погледа от мен, встрани отвъд мен и въздъхна : „ Не, ти няма да спреш дотук. Не ти се разрешава. В теб живее духът на жената, която някога обожавах. Искам отново да се срещна с нея. Все още не мога да я доближа. Сигурен съм, че и тя страда. Твоето страдание и мъка са част от нейните. Защо да носиш и нейния товар? Не мага да те оставя да загинеш. Загива и тя. Затова съм около теб. Вързан съм до момента, в който се слея с нея. Загинеш ли, загивам и аз, защото жената ще те напусне и ще удължи престоя си в този ад”.
Вече ми е ясно, че става дума за някаква любов в миналото. Интересно ми е. „ И според теб докога ще чакаме?” „ Ще чакам докато се намери твоя партньор – този на когото да разчитам.” Иде ми да се разплача. Става ми мъчно. Сигурно тези двама души в миналото много са се обичали, но не са могли да се съберат. Не са се достигнали и сега тяхната мъка се пренася в настоящето. Но тя трябва да спре, най-после. И моето главоболие. Напрежението ми ще спадне защото и двата полюса ще намелат равновесие и хармония в сливането си. Но докато не се намери подходящ приносител на информация за възстановяването ни, нищо не можем да направим. „ Трябва да се моля за вас” – учудих се на алтруизма си. В този момент аз чувствах, че не мога да продължа и пак пожелах да им помогна.
Ето, че сега усещам някой ми подава информация. Виждам картини. Каква ли е тя? Престрашавам се да попитам „ Познаваше ли добре тази жена” Любовници ли бяхте? " Духът сериозно ми отвръща с „ и Да и Не”. И ме гледа право в очите. Аз съм развълнувана и питам отново, но с малко прегракнал глас: „ Кажи ми нещо за нея. Колко време сте били заедно? „ Той изглежда сериозен. Мечтателно зарейва поглед нагоре към ...небесните висини. „ Тя беше пианистка. „ „ Така ли? „ – стреснато питам. „ Но какво общо има с мен. Аз не умея да свиря на нищо. Само с малки деца горе долу мога да пея. А тя пееше ли? „ Почувствах се тъпо. Но духът кимна без коментар. „ Тя беше като ангел”- отвърна ми той, но продължи унесен в спомена. „ Още я виждам на подиума с бялата рокля, тъжна и самотна. В свиренето й имаше отчаян зов за живот. Тя самата носеше живота. Стресна ме и ме разтърси. Искаше ми се да се втурна веднага след нея. Чаках дълго в коридора и крачех неспокоен. Пушех. Изведнъж тя отвори вратата. И ме погледна изненадана. Очите й бяха тъмни, сякаш потъваш завинаги в тях. Струваше ми се, че ще изгубя. Забравих мисълта си. Какво щях да й кажа? Не , нямаше какво. Тя затвори вратата . Долу видях конферансието. Попитах го за координатите на пианистката и той ме погледна подозрително : „ Защо Ви са, господине. Без нейно знание, нищо не мога да направя. „ „ Но все пак можете да ми кажете, дали ще се забави много или ще бърза да си тръгва”. „ Да, доколкото знам, чакат я у дома и тя ще бърза да се прибере. „ Добре тогава имам да й изпратя един букет, но не зная на кой адрес” „А, това ли било. Ще ви го кажа тогава.” Тръгнах бързо към цветарския магазин. Поръчах голям букет цветя и пъхнах своето писмо преди да го изпратя. „ Госпожице, свирехте прекрасно. Бих искал да Ви видя. „ Подвоумих се как да се представя”
Тук вече духът сякаш закрачи неспокойно. „ Защо, да не сте бил някакъв престъпник?
Трябвало е да й обясните човешки, да не се чуди.” „ Хм , мислиш, че е лесно ли? Искаш ли да ти кажа истината. „ Чакай, чакай аз май помня нещо. И споменът ме заля. Отначало се поизплаших. Някаква вълна едва не ме събори. Затова затворих вратата. Обърках се. Сърцето ми биеше. Исках да се успокоя. Седнах на стола си закрила лице. Бузите ми горяха. И какво стана сега? Нищо. Поне не го попитах как се казва и дали не търси мен. Колко неучтиво. Измина време. Станах. „ Господинът още ли е навън?” Не, слязъл е долу. Нямаше го. Тръгнах си като насън. Защо го няма. Как така го няма! ? Не исках да повярвам. Струваше ми се, че ще полудея от отчаяние. Сякаш се бях видяла с единствения човек, който можеше да ме направи щастлива, а него го няма. Значи, не е той. Излъгала съм се. Така ми се е сторило.
На входната врата ме пресрещна конферансието. „ Госпожице, един господин поиска да ви подари букет цветя и попита за адреса Ви”. Сърцето ми затупа. И къде е той сега? „ Каза ли още нещо?” Не,не е казал.
На другия ден рано сутринта се почука на входната врата. Съседката отвори и ми звънна. Донесоха голям букет с цветя – бели и червени рози. Красота – вдъхнах им аромата. Почувствах се щастлива. Вътре имаше бележка. Но защо бе толкова кратка.
„ Госпожице, признателен съм Ви за вечерта, която ми подарихте да се наслаждавам на Вашето свирене. Но поради служебни задължения не съм в състояние да остана за дълго в града. Единственото нещо, което бих помолил е да ми позволите да Ви пиша. Всъщност тръгвам си утре вечер и бих могъл да Ви видя, ако желаете това още днес. Щом решите – пратете бележка на моя адрес”
Разбира се, разбира се. Защо не. Бих го видяла още веднъж. И бързо написах съгласието си. Същия ден излязох от квартирата, която бях наела и тръгнах към крайбрежната част на града. В кафе „ Парижани” ме чакаше, около 35 годишен светъл мъж, който веднага тръгна към мен. Носеше светла риза и син пуловер. Имаше немски акцент.
Изтръпнах. Седнах като поисках да узная с кого имам работа.
-Благодаря Ви за розите. Прекрасни са. Откъде знаете, че обичам рози?
-Вие самата сте като розата, госпожице. Излъчването Ви носеше аромата на една нежна и възвишена душа.
- Благодаря Ви. – клепките ми потрепнаха. Смутих се, но реших да бъда по-спокойна и по-хладнокръвна. – Но аз не зная с кого имам работа. С кого имам честта да разговарям.
При тези думи непознатият пребледня. Но се овладя бързо и твърдо ми отвърна:
-Името ми е Георг Щилер - немски офицер. – Искате да кажете, че сте гестаповец? – най-безцеремонно го запитах и извадих ветрилото си макар, че не ми бе толкова задушно. Ала нервността ми можеше да личи, а аз исках да изглеждам по-спокойна.
– Много сте проницателна. Признавам си, че е така.
-Тогава сигурно предполагате, че няма да срещнете очакваното от Вас отношение.
– Предполагах. За любовта няма граници.
Духът ме прекъсна и започна по-бързо да говори.
„ Лицето ù беше бледо и нежно, ала внезапно поруменя – досущ като розите. В очите й избухна пламък и тя сви черните си вежди.
-Да, няма граници, ако и двамата имат една и съща цел в живота си. Но... аз не виждам да имам с Вас нещо общо.
– Разбирам. И така да е. Аз не съм решил да Ви досаждам.
- Съжалавям, но не мога да отвърна на чувствата Ви.. – тя се запъна... ако имате такива.
Направих се, че не съм разбрал намека й и си тръгнахме. Изпратих я до дома й. Казах й – Вие ме предизвикахте да променя живота си. И аз ще го направя. Зная, че ме мислите за чудовище.
Тя мълчаливо наведе главата си и притвори вратата след себе си. Да, аз бях като прокажен за нея. За пръв път си давах сметка, че мога да изглеждам такъв на една красива жена. Никога не бях имал проблем с жените , ала те не ме и вълнуваха толкова много. Ставаше ми скучно и ги захвърлях като играчки. Тук захвърлиха мен като непотребна вещ. Една млада жена показваше сила защото умееше да се изразява чрез изкуството.
Заминах в Америка и й писах оттам. Исках да я убедя, че съм станал друг. Знаех, че ще ме убият за предателство и затова заминах надалеч. Тя не трябваше да бъде в опасност и подозрение. Обясних й, че ако не ме убият, ще дойда веднага след войната – изреждах й какви спасителни операции бях направил срещу хитлеристите. Знаех, че всеки миг може да ме разкрият и да ме убият. Тя също го знаеше и се пазеше. Но една вечер попаднах на един немски шпионин. Той бе разбрал какво съм направил за да проваля една тяхна опирация за саботаж и след седмица бях убит на среща в едно кафене.
„ А какво е станало с нея.?” „ Не знам. Ти трябва да го знаеш.” „ Аз ли? Не съм длъжна да съхранявам толкова много информация. „ Всъщност тя е починала млада. Да разболя се от туберкулоза и почина след десетина години. Пазеше си писмата и се надяваше да се появиш. Имаше голяма вяра. А, сигурно е мислела, че са те убили и е поискала да те последва.
„ Ето, виждаш ли, че знаеш. А сега искаш ли да ти разкажа какво чувствах докато си общувах с твоите приятели.?” Защо да ми разказваш? Не искам да ми се бъркаш в живота.” Е, добре, опитах се да се свържа с младежа, който обичаше приключенията и държеше статуетка на Хитлер у дома си. „ „ Ужас? И защо я държеше?” „ Защото някой от починалите около него духове го подтикват – били са на страната на нацистите.”
+ Е, добре, но нищо не излезе. Този Хитлер не ни помага, а напротив – отблъсква ме.” „ Точно така- тъжно проговори духът – За съжаление , ние с него имаме обща база, но тя ни пречи. Затова се опитах да потърся някой , който да не е свързан с този позор. Другият ти приятел пък вярваше, че и най-лошите хора ще отидат на добро място и ще бъдат спасени. И не правеше усилия, за да се промени.” „ А зная го. Нали в християнството са измислили, че спасението почива на вярата – или вярваш в Исус Христос или не вярваш.” Ставаше късно и вече ми омръзна целия този разговор. Станах от стола и закрачих из стаята. „ Знаете ли, аз вече разбрах, че няма какво да се оплаквам.”
„ Това трябваше да разбереш и да не роптаеш.” „ То, човек не може да се остави да го завличат и трябва да внимава. А сега, какво ще правим? Очакваме ли някого?”
„ Да, той иде и те очаква с нетърпение.” Ама, че го каза. А как ще го разпозная? „ „ Чрез сърцето си. Вслушвай се в него.”
Да, така е – когато вече не търсим никъде нищо. И идва момент , в който откриваме дълбоко в сърцето си истината за нашия живот.
1999 г.
–
Няма коментари:
Публикуване на коментар